Имена

Две звезди в небето на Иберия

Кармен Конде и Антонио Оливер Белмас- големи имена на Испания и искрени приятели на нашата страна

Крум Босев

Кармен Конде

Писах някога за нея, за Кармен Конде, писателката, поетесата, първата жена-академик на Испания. И не само за нея. За него също - големия писател и поет, литературовед, историк, философ и академик Антонио Оливер Белмас. И се случи нещо, което бе неочаквано и за мен - да се запозная лично и с двамата.
Първото ми посещение като посланик в Испания, първия български посланик след дългата 40-годишна диктатура на прокълнатия - Франциско Франко Бахамоне, стана в Картагена. И за единия, и за другата знаех преди стъпването ми на испанска земя. Бях прочел някои от техните книги. Знаех, че и двамата са едни от най-известните писатели на Испания, затова бях планирал посещение в родния им град Картагена.
Но всичко това щеше да стане по-късно, след задължителното ми акредитиране. То стана в ранната есен на седемдесет и осма, когато се случи нещо, което разтърси цяла Испания. Тогава в Картагена пристигна военният министър Гутиерес Мелядо. Обичайна служебна обиколка и среща с висшия офицерски състав на военноморската база. И изведнъж: "Шпионин!", "Предател!"... Възгласите се подемат и от други в базата. Настъпва смут, объркване и напрежение. В същия ден, същия час, на 600 километра по на север в Мадрид група офицери, свързани с Франко, предизвикват бунт, предварително планиран и добре организиран. Разбира се, заговорът е разкрит, организаторите - арестувани и съдени. Събитията ще влязат в най-новата история на Испания като операция "Галиксия". По-късно този "взрив" ще се повтори. Над младата, неукрепнала още демокрация се надвесват облаци, силите на миналото не са се примирили. Тези събития привлякоха като магнит и политическите наблюдатели към Картагена.
Тъкмо в дните на този "взрив" в Картагена на малката уличка "Ла кайе де ла палма" видях къщичката с паметна плоча и надпис: "В този дом на 15 август 1907 г. се роди Кармен Конде Абелан..." Не съм и мислил, че тук, в дълбокия испански юг, на брега на Средиземно море, до най-известната военноморска база на Испания, ще открия родната къща на голямата испанска поетеса. Това наистина беше изненада, но тя не бе единствената. Защото само на няколко крачки от нея стоеше друга сграда с надпис: "Кармен Конде и Антонио Оливер". До ушите ми долетя някакъв глас: "Не се учудвайте, имената на Кармен Конде и Антонио Оливер ги има върху много улици и сгради. Не само в Мурсия, родния край на двамата поети. А само след месец площад "Пласа Барио Нарал", по който сега вървим, може да ви посрещне с новото си име "Кармен и Антонио Оливер".
...Навярно в очите ми е било забелязано някакво учудване, та... "Да, да, разбирам: Антонио Оливер не е сред най-известните, той не е и от най-нашумелите испански поети. Но че е един от най-големите - това е безспорно. И един от тези, които у нас, в Испания, и не само у нас, са известни като "поколението поети от 27-а": Федерико Гарсия Лорка... Мигел Ернандес... Рафаел Алберти... Луис Сернуда... До тях е и Антонио. И че името му всякога е до това на Кармен. Това не беше тайна и за мен, а известният испански поет и още по-известен критик Леонардо де Луис щеше да поясни: "Защото и в живота си те бяха един до друг, бяха съпруг и съпруга." И пак той щеше да допълни: "Да кажеш нещо за Кармен, без да споменеш Антонио е невъзможно." И чудно, всички от поколението 27-а "имаха една и съща участ: Федерико - разстрелян; Ернандес - в карцер; Алберти и Прадос - в изгнание; Оливер - полузабравен.
А Кармен... Знам, математиката никога не е била спътница на литературата, а и цифровата равносметка едва ли би дала пълна представа за всичко, сътворено от Кармен. Но прелиствайки биографичната справка на сътвореното от нея, не мога да повярвам на очите си. Възможно ли е това само в един човешки живот? Поетични книги - двадесет и пет, проза - четиринадесет, поеми в проза - седем, есета - четири, книги за деца и юноши - седемнадесет, литературни биографии - три, съставени антологии на чуждестранна поезия - пет... Невъзможно е да
Възможно ли е това? - беше първият ми въпрос, който поставих на Кармен при първата ни среща у нас, в подпартерния етаж на посолството. А може би тъкмо този въпрос ми напомни и за друго, за думите на друг голям испански писател - Камило Хосе Села - академикът, сенаторът, лауреатът на Нобелова награда. Разговаряхме в кафенето-ресторант "Майте", долу, на "Площада на делфините", единственото, което той посещаваше. Долу, на площад "Сибелес", беше кафенето на писателите, на артистите и на хората на изкуството. Но Камило не влизаше там, не понасяше клюките, злословията, сплетните. В "Майте" цареше тишина, беше тихо, спокойно. Ние разговаряхме, сега вече не си спомням точно за какво, навярно пак за неговите намерения и писателски планове, а той: "Аз съм може би единственият испански писател, който не знае нито броя на книгите си, нито техните заглавия."
...Че Кармен Конде беше сред най-големите, най-силните испански писатели - това се знаеше от всички. Но по-малко бе известно друго, че тя беше потънала в голямата наука: беше професор, доктор на науките, академик - първата жена-академик в Испания. Преподаваше в почти всички европейски, латиноамерикански университети, и в някои от американските - също. Беше редовен сътрудник и в големите испански всекидневници - "АВС", "Пуебло", "Я"...
А гласът в телефонната слушалка беше не само неочакван, бе и настойчив: "Приемам". Това означаваше очакваното съгласие за участие в срещата - вечеря в българското посолство с най-големите испански писатели, художници, хора на изкуството. И сега, след толкова години, това е един от най-силните ми спомени от Испания. И не само защото имахме възможност да се срещаме с някои от "най-силните" представители на испанската литература и изкуство, но защото можехме да разговаряме с тях, да чуем техните гласове...
...А поканата на Кармен да я посетя в дома й в Мадрид, приех с радост. Но самата ни среща стана много по-късно, след година и повече време. Дипломатическата ми служба в Мадрид бе завършила, а бях дошъл отново в испанската столица. В бележника си-дневник виждам само един кратък запис: "22 септ.82 - Днес посетих в дома й Кармен Конде. Готвеше се за нови пътувания. Сега вече - и за България, за участие в поредната международна писателска среща в София. Доколкото си спомням - третата, но за Кармен това беше първото посещение в източноевропейска страна. И тъкмо затова тя бе развълнувана. Домът й се намираше далеч от центъра, някъде в южната част на Мадрид... Беше малко апартаментче, на петия етаж на многоетажен блок: една стаичка, превърната в работен кабинет, едно малко бюро-масичка за писане, едно холче, също така малко, за посрещане на гости и всякакви посетители. Мебелите - поизбелели, помръкнали. И всичко - скромно, но навярно затова и уютно. Стените бяха окичени с картини, графики, рисунки. И навсякъде книги, книги, книги. Картините - все от стари майстори художници, някои от тях - поне за мен - неизвестни, но всички, по думите на Кармен: стари приятели, близки - на нея и на съпруга й Антонио; на поета-академик Оливер, и на другия академик - Кармен Конде. Ето: картина на художника - техен приятел Александър Карпе. До нея друга - портрет на Кармен от художника Хосе Планес. Негова е и скулптурата в ъгъла на кабинета - две жени, издигнали ръце към небето, в очите им - и мъка, и ярост. "Жилището на Кармен - писа в една от книгите си големият испански поет и още по-голям критик Леонардо де Луис - това е оазис от картини, от книги, от самота... И от възпоминания."
...Кармен сама ми го каза: "Живея просто и скромно. И уединено. - Разговорът ни някак си неусетно премина към онези години от времето на франкизма. - Да, бяхме преследвани... И аз, и Антонио. Но и аз, и Антонио останахме верни на убежденията си. И на Републиката - също. Гражданската война завърши. Републиката бе простреляна, земята ни - опръскана с кръв. Двамата бяхме съдени и осъдени. Тъкмо за верността ни към Републиката... Към Испания..."
И отново: "Бяхме преследвани. И не за друго, а за верността си към Републиката. Но за Антонио и за мен по-тежко беше друго: да пишем и се подписваме със собствените си имена... И Антонио..." Самото споменаване на името му сякаш събуди в нея някакъв спомен и тя стана пъргаво, като подмладена, зарови се някъде из библиотечните шкафове и ми донесе търсената книга - красиво подвързана с черна и червена кожа и извезана в позлата: "Вземи я... Нека бъде спомен от мен и Антонио. Не беше книга от самата нея, от Кармен. Беше книга от "спътника й" в живота, от големия поет-академик Антонио Оливер. Скъп спомен от нея ми остана надписът-посвещение в моя споменник:
"В навечерието на първото ми пътуване към културата и литературата на България, имам удоволствието да посрещна в дома си един от посланиците на тази страна, който на свой ред много обича Испания.
23.IХ.82       Кармен Конде

Скръбната вест получих много, много по-късно. Беше кратка: "Кармен ни напусна и то завинаги." Бе вест от испански писател. Неин приятел, и мой - също.

13.01.2007

 

Мнения по темата: